Оптимизъм на заем - първа част

В горещите августовски дни, даже споменът за летенето на ято лястовици - заминаващо на юг или идващо от там - е прохлаждащ и много емоционален! Отлитането на лястовичите ята на юг към Африка отнася със себе си носталгични спомени и емоции от приятното им чуруликане, от чевръстото летене и изкусното виене на гнезда, от грижовността при отглеждането на малките, от оптимизма с който ни зареждат. Тази хармония ще ми липсва през зимата!

Не бях се замисляла защо лястовиците са толкова важни птици за нас! Вероятно мигрирането им към нас, не само предвещава пролет и позитивни емоции, но носи и междуконтинентално послание за уникална семейна хармонична общност и моногамност. Припомних си от часовете по биология, че гнездата им са едни от най-добре построените в птичия свят (без съвременни архитектурни проекти, експлоатация на материала или коефициент при сцепление на бетона). Бях забравила, че селския колорит на българските села задължително се допълва от живата украса на лястовичите гнезда, които според поверието носят щастие и се свиват само в стряхите на къщите на добрите стопани и хармоничните семейства.

В горещите августовски дни си спомних, колко е прохлаждащо през лятото под стряхата на селската къща да чуваш румоленето на реката, жуженето на пчелите и да се наслаждаваш на чуруликането на лястовичите разговори – все забързани, много подкрепящи, истински напевни и носещи утеха за хората. Тази идея за природна хармония може да се открие само в България от хора с автентични емоции!

Каква подходяща аналогия за студентите по психология в академичните часове по семейно консултиране и психотерапия е семейната общност на лястовиците! А техният живот може да е поведенчески модел за адаптивност, добро общуване, самомотивация и настойчивост. Всички тези качества, които приписваме на лястовиците са компоненти на емоционалната интелигентност при хората.

За връзката между емоциите и психологията на хората, и символите на лястовиците са писали Гео Милев, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев, Шърли Кенеди. Много други автори са били пленени от заразяващото чувство на оптимизъм, жизненост, неуморност, постоянство, съпричастност, привързаност и родителско обгрижване, което лястовиците ни даряват всяка година от пролет до есен.

А ние, хората за изграждане на подобни умения се обучаваме в платени тренингови групи! Това според вас, парадокс ли е или природно и видово несъвършенство?

Мисля си, че не тропическото горещо лято тази година е проблема, който трябва да ни занимава. Посланията от юг-а са ценни за нас! Лястовиците могат да ни научат да култивираме нова сила за живот, да оцеляваме през трудните политически и социални сезони и да ни възвърнат оптимистичния нрав. В противен случай ни чака участта на българина Петър Моканина от Йовковия разказ „По жицата”! 

А тя, бялата лястовица може и никога да не се появи!

Оптимизъм на заем - втора част

И аз като всеки от вас в горещото лято се потапям в спомени за студените зимни дни, когато дишам по-добре, когато е бяло и красиво и обикновено очаквам прекрасния семеен празник Коледа. Това е един от парадоксите на човешката мисъл – винаги мечтаем за това, което нямаме, а когато го имаме не го оценяваме! В тази бягаща от реалността фантазия, спасяваща ме за миг от жегата, единствено лястовиците ми липсват. Мисляйки си за зимата, за връзката между лястовиците и Африка, очите ми издават моята сантименталност, сензитивност към красотата и хармонията в отношенията между хората, а в душата ми звънва лиричната мелодия от песничката „Jingle bells” и топлото чувства за семейна свързаност, хармония и надежда. Защо ли?

Една, много студена декемврийска утрин, както обикновено бързах за работа. Небето беше сиво от плътния килим облаци, преплели се сякаш завинаги над софийското небе. Хората в трамвая бяха мълчаливи, дистантни, вяли и намусени, както обичайно. Всеки бранеше територията си (около 0,50 квадратни метра транвайна площ), не даваше място на другия, независимо, че е чакал 40 минути при минусоите температури студ и се е качил с огромни усилия. Борбата за място в трамвая е интересна история. Тя е близка до сагата за оцеляване на Клифтън, описана в книгата на Джефри Арчър „Времето ще покаже”. Потапяйки се в непозната тълпа, натъпкана в трамвай през зимата, можеш да почувстваш всички психологични ефекти на анонимността – грубиянство, агресия, неконтролируема пошлост, емоционална нечистоплътност и най-вече заразяващото чувство за автономност на територия, необходимо ти за да оцелееш до следващата спирка.

Тази същата предколедна, много студена, декемврийска утрин се отказах да казвам „Благодаря” за отстъпената ми педя място или „Приятен ден” за дадената ми възможност да сляза на трамвайната спирка, а не да изхвърча от тълпата при отварянето на вратите. Нямах желания да мисля за смисъла от оскотяването на българина, от отчуждението, което ежедневно ни заразява. Не ми се мислеше и за трудните разговори в работата с вчерашен горчив привкус. Бях се отдала на монотонността, инерцията и безверието като повечето българи, пътуващи с градски транспорт. Задавах си единствено въпроса: „Това ли е моят живот – живот в трамвай, живот без социална правителствена политика, без ясна гражданска позиция, без сигурност за децата ми и мен самата?”

Силният трясък на отварящите се трамвайни врати, свистенето на трамвайните спирачки и внезапното ми връхлитане от спирачка върху човека пред мен, ме изскубнаха от философския ми унес и трябваше да сляза на спирката. Както обикновено беше валяло през нощта и трябваше да си преправям път между заледените участъци и преспите сняг пред умълчаната и тъжна сграда на българската култура. Часът беше 8 сутринта и в това все още спящо и неоживено място, от мен се очакваше бодро да препускам до работното си място. Да, но забавената ми походка, трудното ми придвижване и тъжните ми очи издаваха моята носталгия по пролетта, лястовиците и топлото време. Единствено студеният вятър се закачаше с мен, пощипвайки ме по бузите, ръцете и вледенявайки краката ми. Вятърът сякаш ми прошепваше: "Усмихни се, идва Коледа!" Нямах сили даже да поканя тази мисъл, защото дните преди заплата са дни на интересни преживявания и творческа борба за „свързване на двата края”.

За да ме съживи, студеният вятър ми направи подарък - неочаквани позитивни емоции и прелестна гледка! Дочувах едва гласовете на майка и дете да пеят весело песничката „Jingle bells”. Помислих, че студа и отнесоността ми правят шега и не вярвах на очите си. Сред вдигащата се мъгла се появиха два силуета на тъмнокожа млада дама и малко момиченце с големи, живи и радостни очички. Пееха прекрасно на английски език, смееха се и подскачаха на припевите, а тена от едва показалите се извън шапките лица, доказваше принадлежността им към негроидната раса.

Помислих си, че съм попаднала в паралелен свят. Не беше възможно в собствената ми страна, в 8 часа сутринта моят народ да е толкова мрачен, сив, безжизнен и безизразен, а чужденците в същите условия – студ, социална политика и слаба гражданска позиция, да са оптимистични, позитивни, да общуват подкрепящо с децата си, да са енергични и да показват автентичните си позитивни емоции.

Нека да поискаме оптимизъм на заем!